Андрей Фурсов: Спрялото сърце на Запада и неговата трагедия

Андрей Фурсов: Спрялото сърце на Запада и неговата трагедия
A A+ A++ A

Андрей Фурсов, историк, социолог, политолог, журналист, прокремълски анализатор

И досега същността на европейското е индивидуалната субективност, възможността за самоосъществяване в отношенията с природата към другите хора, щастието на постоянното саморазширение, експанзията на индивидуалния субект. Но европейското е и трагедията на вътрешната недовършеност и непостижимата цялост. Трагедията на незавършеността и следователно, невъзможността да се разбереш до край: постоянно се променя външният свят, а тогава европеецът променя и своята вътрешна същност, както и самият процес на самопознание. Тази вечна гонитба сам със себе си, за недостижимата отдалечаваща се цел, поражда трагични ситуации на решаване на проблемите на всяка цена, стигайки се до самоунищожение , тоест придобиване на цялост в нищото, в небитийна форма (за разлика от Азия, където щастието на самопознанието и вътрешната цялост е обратната страна на неспособността за външно-социално осъществяване на субекта).

Трагедията на непостижимата цялост, защото за разлика от азиатските цивилизации, не знаещи остро противоречие нито между човека и природата, нито между субекта и обекта, нито между колектива и индивида (така в тях като цяло се акцентира не върху борбата, която в Европа е „баща на всичко“, а в единството на противоположностите), съставящи цяло и не изпитващи вътрешна раздвоеност тип „езичество-християнство“, в Европа европейският субект е раздвоен едновременно по няколко линии, представлявайки система от интериоризирани раздвоени, бинарни опозиции, състоейки се от тях (субект-обект, колектив-индивид, християнин-езичник и прочее). При това всяка от тези опозиции има субектна форма. Полисубектността характеризира не само европейското общество, но е и вътрешна характеристика на европейската личност като тип.

Друг въпрос е дали ще остане европеец самозадълбочаващият се европеец. Великата тайна на Запада, на Европейската цивилизация, не се заключва в християнството като такова, не в наличието на три антагонистични формации и три социални и духовни революции – социалното и духовното изобщо са непрекъснато свързани както позитивно, така и негативно: ограничението на свободата на социалните действия, както отбелязва Кант, автоматично означава ограничение на свободата на мисълта и напротив. И не е в институционално оформения („изобретен“) през XVIII век „частен човек“, своеобразен „официален Робинзон Крузо“. Всичко това са само елементи на цялостното, елементи на тайната.

Тайната на Запада според мен се заключва в такова особено несъвпадение на историческия субект и социалната система, при които субектът, осъществявайки се като универсално-социално същество, постоянно троши рамките на системата, то в същото време създава социо-пространствено по-широка система, имаща по-високо равнище на организация и по-голям енерго-информационен потенциал, отколкото предишната организация. Негативната ентропия на системите на европейския субект се повишава, освен останалото, и от изтласкването на ентропията във външния за тези системи свят.

По този начин динамиката на европейския исторически субект и цивилизацията, която той постулира, се дължи до голяма степен на факта, че неговите иманентни противоречия бяха разрешени чрез създаването на нова система, но по такъв начин, че тази нова система също беше разширение на предишната не само количествено, но и качествено. Тук качествената промяна води до социално-пространствена експанзия, по време на която се създава по-широка система, която стимулира качественото усложняване на фокуса на експанзията, институционализирането на настъпилите промени. Веднага след изчерпването на „вътрешните Америки и Азии” (И. Валерщайн), европейският субект се реорганизира и започва да открива външни, създавайки качествено нови системи в хода и на базата на тези търсения.

Но процесът на пулсиращо разширяване, който се развива в продължение на 2500 години, вече е завършен. Европейската тема обхваща, поне функционално, цялото земно кълбо. Следователно, иманентният за него механизъм за премахване на противоречията между него и системата чрез разширяващи се социално-пространствени пулсации престава да функционира нормално. Кризата на капитализма в тази ситуация е само проява на кризата на европейския исторически субект. Спирането на експанзията в социалното пространство и не по-малко важното осъзнаване на този факт като собствен предел може да се окаже ако не катастрофа, то колосална травма за европейския исторически субект и неговата универсална духовна система – християнството, което в такава ситуация губи своята причина за съществуване.

Капитализмът е глобална, (глобална, краен мащаб) пулсация на европейския исторически субект, реализиращ универсалната социалност като практически неограничена свобода в отношенията субект-природа, субект-субект, субект-дух. Конкретното осъществяване на този процес през 1517-1815-2050 г., което всъщност представлява висока трагедия на европейския субект, е специална тема, която излиза извън рамките на тази работа. Отбелязвам обаче, че единен световен субект едва ли е възможен. Няма такъв специфичен предмет, който да поеме бремето на света. Защото човечеството е абстрактен субект, тоест такъв, който е в хармония с природата като цяло. Светът може да бъде само система от формационен тип - капитализъм, система от трети ред в субективния поток на развитие.

Капитализмът сякаш с верига прикова света към европейския исторически субект, който влизаше във все по-сложни и напрегнати отношения със създадената от него световна капиталистическа система. Ще оцелее ли той в нейното предизвикателство в XXI век? Във всеки случай е ясно, че днес логиката на развитие както на капиталистическата система, така и на европейската цивилизация създава ситуация, в която европейският исторически субект ще трябва да се обърне към миналото и в някои отношения дори да се озове в него, просто тъй като сега Русия се намира едновременно - според различни параметри - в XIX, XVII и XV век от своята история. По подобен начин сегашният Запад, както вече беше споменато, изглежда е в началото на XVIII-XIX век и през XIX век и в „Европа на херцогствата“.

Така и Русия, и Западът по логиката на историческите съдби се обръщат към миналото като вектор на своето развитие в бъдещето. Мисля, че в европейския случай, както и в руския случай, „моделът на стария ред“ ще трябва да се бори срещу други модели, които отразяват формите на други части от миналото. Спусна се лавината на Времето и се разкриха различни стадиални слоеве. И в западната част на поантилисткия свят е малко вероятно да се прилага един модел, а най-вероятно няколко различни, макар и може би под една и съща „шапка“. Изглежда, че Европа, разкъсана на парчета, е в няколко различни исторически епохи едновременно - точно като Русия. Възможно е това прекъсване на времената и съвместното съществуване на различни времеви модели на развитие да е историческата специфика на идващата епоха, епохата на „разместен“ във всички отношения век.

Превод: В. Сергеев, pogled-info

#анализ #анализатор

Последвайте ни в Twitter и Facebook

Още по темата:

Коментирай

Най-четено от Анализ
Последно от Анализ

Всички новини от Анализ »