Офелия Кънева пред NOVINITE.BG: Падането не е краят! Ставането е началото

Какви са истинските истории, които разказвате в последната си книга "Моите чужди истории"?

Разказвам истории на победители, с които животът ме е срещнал и които са научили и мен да бъда победител и да предавам тези умения към колегията. Това са истории за силата на човешкия дух, за способността да обичаш, да се изправяш и да си добър. Но зад всяка история представям и съдбата на професионалистите, които в призвание и отдаденост създават условия за победа. Аз ги наричам с респект „добротворци“. Те са мои вдъхновители в професията. Във всяка история има и огледало на обществените нагласи, които причиняват съдбовни обрати.

Продуцент сте на документалния филм „Не една мечта”, в чийто фокус са различни нерадостни съдби на изоставени деца. Какъв е акцентът в него?

Всъщност представям радостната част на счупеното детство. Защото всички истории във филма са хубави. Забавни са и са успешни по най-естествения възможен начин. Филмът показва, че падането не е краят. Ставането е началото. И силата на децата е по-голяма от тази на възрастните. Аз го вярвам истински. И вярвам, че всички ние губим, когато не вярваме в децата. И като общество, и като хора.

Много искам този филм да бъде видян от повече млади хора и повече професионалисти. За това и исках да е кратък. В 30 минути забавление да си зададеш сам въпроси и да си намериш сам отговори за възможностите, които животът предоставя.

Напоследък обръщате особено внимание на работата си по региони. Защо и как се развиват те?

За мен връзката с реалния живот е винаги на местно ниво. Ако искам да помагам, ако искам да променям – и всичко това да има смисъл, трябва да познавам живота такъв, какъвто се случва сега, а не какъвто са ми казали, че е. Често в публичното пространство информацията е манипулирана. А аз съм от онова поколение, което вярва на факти и ги проверява, не се повлиява толкова лесно от бързата слава. За това и отношенията ми с местната власт и дейностите ми на местно ниво са приоритет за мен във всяко мое занятие.

В България всички региони са различни, страната ни е толкова пъстроцветна и богата. Срещам чудесни хора, които наистина успяват да се справят с предизвикателствата на ежедневието. А това не е лесно. Често ми се налага да споря по централни форуми с властимащи, че ако не пречат на хората по места, България ще има по-добри икономически и социални показатели. Искрено го вярвам.

Посветили сте работната си енергия, знанията и опита си на образованието и развитието на деца в неравностойно положение и хора с увреждания. Достатъчно ли се прави за интеграцията им у нас ? Какво е качеството на услугите, предоставяни от държава и по общини?

За силата на децата и моята вяра в нея вече споменах. Това е и личен мой приоритет – да помагам на младите хора. И, честно казано, аз май не деля хората на такива с увреждания и такива без. Т.е. темата пред мен не е интеграция, а е общност. И в този ред на мисли, аз се старая да повлиявам на обкръжението си да бъде включващо в подходите и решенията си – т.е. когато и да планира нещо, да не изключва никого. Кой ни е гарантирал, че утре няма да сме и ние хора с увреждания?! И кой има право да ограничи прогреса на човек с протеза, например, само защото има протеза?! Защо кариерното развитие следва да бъде ограничено от физическо или друго увреждане?! Не е ли това стигма?! Мен лично стигмите ме дразнят, предизвикват ме и съм непримирима пред тях.

И за мен е ясно, че образоваността помага значително в борбата със стигмите – с всичките й съвременни форми – от класическото образование, до продължаващото такова, до надграждането с курсове, специализации, обмен на опит и изяви. И заради това радея образователната система у нас да работи по-гъвкаво, да допуска по-качествени партньорства, да не бъде схоластична, да разпознава силните страни, да конкурира. Все още се чудя защо само в България не се разпознава публично-частното партньорство в масовото образование така, както се разпознава в останалите държави от ЕС.

А как е в развитите държави?

От гледна точка на образователната инфраструктура, от края на 90те години, масово публичните училище се управляват от частни образователни организации – неправителствени и нестопански обединения. Те ползват същия публичен ресурс, но влагат по-гъвкав подход в управлението и в провеждането на образователните процеси. Така разкриват допълнителни възможности за отличаване на таланти, индивидуални грижи и семейна подкрепа, привличат с по-атрактивни методи децата и правят разходването на публичния ресурс по-ефективно.

По отношение на социалните услуги, България е първенец в Европа (и не само) в динамиката на развитие на инфраструктурата. За по-малко от 20 години у нас се постигна солидна мрежа от услуги по места така, че каквато и нужда от подкрепа да имаш и на каквато и възраст да си, в радиус от 20 км. да получиш поне 3 алтернативни предложения, където и да си в страната. Това се случи и благодарение на ползотворните партньорства на държавата с местната власт и с неправителствените организации. Над 4000 неправителствени организации помогнаха през годините за този резултат. И той е факт. Сега наистина трябва да сме много взискателни към качеството на услугите, защото не навсякъде то е сравнимо добро. Но навсякъде има добри хора, които с адекватна методическа подкрепа се справят великолепно в кратки срокове.

Свързана сте с баскетболния клуб за хора с увреждания "Левски". Разкажете за атлетите, моля!

Не знаех, че познавам атлети с увреждания, но не си представях, че е възможно да нямаш възможност да бъдеш атлет, когато си с увреждане. В България просто нямаше спортен клуб за баскетболисти на колички. Имаше социални такива. А ако си успешен в спорта? Къде да спортуваш?! Нямаше инфраструктура. Признавам си, не разбирам много от баскетбол, но разбирам от управление на успешни процеси и разпознавам шампионите. Така идеята на Влади Искров, който тогава тренираше националния ни отбор, се превърна в БКХУ „Левски“ и аз някак естествено станах Президент. Ето, само няколко години след създаването на Левски, сме Европейски шампиони по баскетбол на колички! Това е невъобразим успех за нас, българите. И както във всички успешни спортни клубове, и при нас доста състезатели играят и в чужбина, признати са, уважавани са. Пример са. Сега трябва да се постараем тази възможност да бъде достъпна на повече места в България. И повече млади хора да знаят, че шампионството няма граници. Искам да се насладя на истинско българско спортно дерби съвсем скоро. И искам всички да познават моите шампиони!

Какво Ви дава и какво Ви отнема дългогодишната Ви работа в името на обществото и на най-онеправданата част от него?

Даде ми кариерно развитие, за каквото не може и да се мечтае в училище. Даде ми международни контакти, които направиха земното кълбо да изглежда малко и дори по мярка за едно момиче от провинцията. Даде ми национална гордост пред високомерни чужденци. Даде ми усещане за цената на живота. Даде ми пример за трудолюбие и уважение на усилията на всеки човек. Даде ми усещане за радост и ме възпита на щастие. Даде ми гордост. Защото всъщност ние, хората, се справяме добре. България е чудесна страна. Държавата ни боледува, но ние, българите, сме добри хора и ще се справим.

Отне ми спокойния сън. А с годините това става все по-нужно – хубавата кожа иска сън, а годините искат все по-хубава кожа – защото суетата ми е присъща. Отне ми безгрижието. Грижа ме е за абсолютно всичко. И все си мисля, че всичко ме касае. А май не е точно така. И заради това пък, значително отне от вярата ми в държавата. Но в България вярвам.

Бяхте избрана за „Жена на годината 2025”. Какво означава за вас това отличие?

Ако трябва да бъда откровена, като всяка една жена, която решава ежедневно стотици житейски уравнения, често с много неизвестни, често и за много кратко време, аз не винаги се чувствам като „жена на годината“. Достатъчно критична съм към себе си в професионален и в личен план, за да не губя почва под краката си. От друга страна имам и онези моменти, в които хората от близкото ми обкръжение ме карат да се чувствам като „жена на десетилетието“.

Повече възприемам тази награда като награда за моя екип, благодарение на който създаваме всички тези обществени ползи през годините. Моите властелини на доброто.

Като член на Икономическия и социален съвет смятате ли, че еврото ще донесе положителни промени в България и в и какви? Няма ли да се отрази това негативно върху доходите на социално слабите? Няма ли да задълбочи социалните неравенства?

Социалното неравенство съществува във всяко общество, това не е функция на еврото.Приемането на единна европейска валута има своя смисъл като икономически и социален инструмент, който ще изглади пътя на външните инвестиции, от които ние имаме нужда все повече. Разбира се недобросъвестни търговци винаги е имало и някои от тях ще се възползват от ситуацията, но да не пропускаме и фактът, че единната валута внася и допълнителни регулации и защити, от които хората всъщност печелят. Те са невидими сега, но в много кратко време ще ги усетим в най-позитивния смисъл.

Върху какво смятате да фокусирате дейността на организацията си през настоящата година?

Върху разширяване на партньорствата и издигане на международния авторитет на България в областта на хуманните дейности – както образователни, така и социални.

Какво Ви предстои в най-скоро-време?

Предстои ми да разбера какво е да си майка на абитуриент. За нас българите това е много вълнуващ момент. Ние наистина вярваме в образованието за децата си и даваме мило и драго те да са образовани. Понякога дори прекаляваме. Иска ми се аз да премина достойно през тези емоции и да подкрепя сина си без излишна помпозност.

Предстои ми да приключа монографията си за децата в икономиката. Това е огромно предизвикателство за мен и е време да му сложа край.

И ми предстои да отправя ново предизвикателство към екипа ми, с което заедно да направим стъпка напред.

Коя е тя?

Офелия Кънева е учен, филантроп, общественик.

Доцент по икономика, доктор по управление на образованието, магистър по социология, Офелия стартира професионалната си кариера официално през 1999 г.. Професионалният й път включва - експерт в екипа на министъра на труда и социалната политика, заместник-кмет на Община Сливен, директор „Закрила на детето“ в Агенцията за социално подпомагане, главен директор в Агенцията по заетостта, ръководител на Средносрочна рамкова инвестиционна програма, одит и методическа подкрепа по предоставяне на социални услуги, председател на Държавната агенция за закрила на детето, анализатор, университетски преподавател.

Офелия Кънева е учредител на Национална младежка награда за проявени благородство и доблест.

Лауреат на Наградата на Академията за лидери за борба със статуквото и апатията в обществото.

Стипендиант на Фондация “Отворено Общество” за високи академични постижения в областта на управлението на човешки ресурси.

Създател на първия училищен парламент в България.

Президент на Баскетболен клуб за хора с увреждания Левски. Нейните състезатели тази година завоюваха европейската титла в дивизия С, както и държавния шампионат.

И в професионален, и в житейски аспект Офелия подкрепя серия от обществени инициативи, свързани с развитието на личността – както на децата, така и на младежи, така и на възрастните: артистични, спортни, академични и такива, насочени към местни общности.

Тя е продуцент на документалния филм „Не една мечта“, който фокусира общественото внимание върху личностното израстване на децата в неравностойно положение. Офелия е инициатор и куратор на поредицата от фотографски изложби „Дневникът на светлината“ като част от личната й борба против стигмите в обществото.

Автор е на пет монографии, пет наръчника, четири студии и десетки статии в областта на икономическите и хуманитарни науки. Редактира 5 научни сборника и сътрудничи като гост-редактор на чуждестранни научни издания. Стъпва уверено на художествената литература като пише„Моите чужди истории“ – сборник с разкази по действителни случаи.

През 2025г. Офелия стана носителна приза „Жена на годината“в категория „Общество“, както и награда за обществен принос „Доброто в действие“.

Интервю на Ани Романова

Снимки: Личен архив