Писмо до мама

Писма до редактора | 17 ноември 2021, сряда / 08:30| Показвания:



Публикуваме без редакторска намеса писмо, изпратено до нашата редакционна поща. То идва от Мадрид и разказва историята на българин, напуснал родината и за тежката новина, която е получил в деня на изборите. Тихомир губи най-важния човек за себе си - своята майка и посвещава това писмо на нея.

Мили хора, скъпи българи,

Пиша Ви от Мадрид, Испания. Не можах да упражня правото си на глас, тъй като ме застигна най-тежката новина – никога не съм вярвал, че ще науча какво е чувството да разбереш, че си загубил най-ценния човек на света – скъпата ми майчица Геновева. Позволявам си да ви пиша с надеждата историята на моето семейство да достигне до колкото се може повече българи, защото обичам безкрайно България.

Пристигнах тук да преподавам Дипломация в университет през януари тази година. Два месеца през лятото прекарах в България. Майка ми Геновева цял живот е работила като учителка по математика в гр. Червен бряг. След като се пенсионира, имаше операция и миналата година се възстановяваше вкъщи. Това лято беше научила, че има остра нужда от учители по математика в София и ме помоли да подготвя и подам документи от нейно име. Изпитваше трепет не само от това, че навсякъде, където кандидатства я поканиха на интервю и й предложиха работа, но и това, че след примерен урок в едно основно училище, реакцията била "Толкова емоционален учител по математика с такава сърдечност и личен подход!"

Наех й квартира на ул. Шейново 4, до Българска Национална Телевизия. В първия й работен ден я придружих до училището. Тя се радваше на какво удобно място е спирката до Софийския университет, от която има директен автобус до училището. Докато минавахме покрай Докторската градина, тя гледаше през прозореца и ми каза: „Понякога може да сядам на някоя пейка на слънце и да си готвя урока.“ Като стигнахме до училището, я прегърнах, снимах и се пошегувах, че е дошло време аз да я изпращам на училище, тъй както тя ме беше завела за ръка, когато бях на седем годинки. В автобуса винаги й напомнях колко е важно да се пази, да се уверява, че маската й покрива и носа и устата. Преди да се върна в Мадрид толкова настоявах да се ваксинира, но тя отказа. 

Обаждах й се всеки ден по телефона от Мадрид. Тя ми сподели как в 5ти клас, на който преподава, имало момиченце, което идвало при нея в междучасието и й казвало: „Госпожо, много Ви обичам!“ и я питало кога е рождения й ден. В началото на октомври мама навърши 65 години. Малко след рождения й ден започна да се чувства недобре и се оказа, че се е разболяла с вируса. Аз настоявах да се обърне към лекар веднага, но тя се лекуваше вкъщи за около две седмици. След това внезапно се наложило да бъде приета в болница. В момента, в който влезе в болница, загубих всякакъв контакт с нея. Не беше позволено да й се обадя дори по телефона. Страдах много всеки ден. Кой човек би издържал от вкъщи да се озове в безлично болнично отделение заобиколен от много непознати хора, без близък човек, който да държи ръката ти, да те подали или прошепне думи на обич и подкрепа?

Мама получаваше кислород в продължение на една седмица. Само тя си знае какъв страх и самота сигурно е изживяла. Когато говорих с лекарката, научих, че може би в страха и отчаянието си е махала кислородната си маска и се е наложила интубация. Един полицай в Мадрид случайно видя колко съм разстроен и се опита да ме успокои като научи причината. Каза ми, че баща му също е бил интубиран за три седмици, но с Божията помощ е успял да се възстанови. Разликата беше, че близките му са могли да му се обаждат за малко всеки ден и той да може да чува гласа им. В болницата, където беше мама категорично ми отказаха тя да ползва телефон, тъй като това щяло да навреди на апаратурата.

Ходех по улиците на Мадрид без цел и без посока, молех се на глас всеки ден за нейното изцеление и й казвах колко много я обичам с надеждата въпреки разстоянието тя да ме чуе. Отложих лекциите, които трябваше да изнеса пред седемдесет студенти от различни страни, защото исках мислено да бъда с мама.

Идвам от семейство на скромни учители, които живеят в най-бедния регион на България. Баща ми Никола – историк и филолог - цял живот е бил отдаден на етнографски изследвания на българския фолклор и автор на много статии и книги. Мама винаги е била предана на професията учител. Когато останаха безработни преди години, а ние с брат ми все още бяхме студенти, баща ми работи няколко години в пътуващ цирк и ферма в Италия, а мама замина да се грижи за възрастен човек близо до Рим. После, слава Богу, се върнаха в родния край, но животът продължи да бъде труден. Стараех се да стана самостоятелен час по-скоро и да им помагам доколкото мога. Успях да сбъдна много свои академични цели благодарение на безброй саможертви на моите скъпи родители и най-вече на мама. До края тя все още връщаше заем, благодарение на който брат ми завърши магистратура по Екология в Лондон. Уви, брат ми така и не можа да си намери работа след като се върна в България и въпреки доброто си образование. Казваше, че където опитва, все не се получава. Той може да бъде ценен на България и винаги е бил скромен, добър по душа и сърце като нашите родители.

Мама реши да продължи да преподава не само заради обичта си към децата и професията учител, но и защото имаше една мечта. Да има истинска кухня. След като се раздели с баща ми, се установи на лятна вила извън града и много години наред и зиме, и лете готвеше на малко котлонче и стара печка „Раховец“. А каква домакиня беше и колко вкусно готвеше въпреки всички трудности. Когато се пенсионира, използва всичките заплати, които получи за да построи кухня, която си остана без покрив, врата и прозорци. Тя ми сподели как си мечтае да спести и да я довърши и обзаведе. Аз давах всичко от себе си за да сбъдна тази нейна мечта и я уверявах, че много скоро ще се случи.

Когато минавате покрай Докторската градина, мили хора, скъпи българи, знайте, че всяка сутрин по ул. Шипка с автобус минаваше една светла душа, с голямо сърце, която искаше да сбъдне една своя мечта.

Нося в сърцето си безкрайна обич към България и ме боли, когато виждам как осиротява. Надявах се, че ще мога да прегърна скъпата ми майчица и да й кажа отново колко много я обичам.

Писмо до мама

На Геновева Ценкуловска,

учителка по математика

Мила мамо,

Толкова много те обичам!

Ти имаш най-щедрото сърце, най-красивата усмивка, най-благия глас, най-светлата душа. Ти винаги ще живееш!

Изплаках река от сълзи откакто влезе в болница, прочетох много молитви и ти казвах на глас колко много те обичам. Не ти позволяваха да се чуем дори по телефона. Кой човек би издържал да е лишен от човешки контакт - някой, който да държи ръката ти, да те погали и утеши, да ти каже блага дума на обич и подкрепа? За твоето здраве бих дал всичко, мила мамо!

Толкова много ми липсваш!

Ти ми позволи да стъпя на твоите крехки рамене за да съм там, където съм сега. Всичко дължа на теб, мила моя мамо!

Тихомир


Тагове: мама, Мадрид

Обратно  

» Свързани статии:

Търсене

Търси