Елеонора Иванова пред Novinite.bg за мечтите и ролята си в "Братя"
Интервю на Михаела Михайлова
Зрителите са вперили поглед в криминалния сериал "Братя" по NOVA вече три сезона. Внезапен, драматичен обрат на действието, опасни каскади и напрегнати моменти привличат вниманието във всеки епизод.
Освен в добрата актьорска игра и интригата на сюжета, хората се влюбиха и в новите лица на продукцията, които "влизат" в домовете им всяка вечер.
Елеонора Иванова е в ролята на Поли – жизнено и весело момиче, което попада в тъмния свят на дрогата и зависимостта.
Тя е родена в София и завършва Испанска гимназия, след което е приета от първия път в НАТФИЗ. Носител е на първата стипендия “Стефан Данаилов”, учредена на името на големия български актьор и деец.
Каква е тя извън светлините на прожекторите и за какво мечтае – четете в следващите редове.
В реалния живот (в момента) съм предимно стопанка на куче.
Винаги съм искала да бъда актриса, още преди да знам какво точно представлява тази професия. Покрай школите и фестивалите, на които ходех в тийндейджърските си години се запознах с театралното изкуство и се убедих, че това е моето нещо. Срещнах изключителни творци, които ме заразиха с любовта си към изкуството и ме научиха на отношение към изкуството като към нещо свещено и по-голямо от мен. Обичам да бъда на сцена, обичам адреналина, който това ми носи.
На снимачната площадка е безкрайно забавно, ако си късметлия като мен и попаднеш на Колеги. Важен е екипът, с който работиш, защото това все пак е професия като всяка друга и отговорността е голяма. А когато всички работите заедно с лекота е много приятно. А да те излъчват в праймтайма си е направо страшничко понякога, но както казах –обичам адреналина.
Любопитно е. Винаги е трудно, когато героят е толкова далеч от теб самия. С Поли имам много общи качества, но още повече различия. Елементът с наркозав
Не мечтая за роли, а за процеси. Искам работата ми да ме срещне с големите имена на киното и театъра. Иска ми се да се докосна до големите драматурзи. Мечтая си за Бекет, Йонеско, Чехов...
Има творци, на които искрено се възхищавам, но рядко подражавам. Хората, които ме възхищават, са неподправено себе си и това е нещо, към което се стремя. Смятам, че е важно да отстоявам позицията си, да търся своето място в културния живот и да следвам собствения си път. Все пак той за всеки е различен. Всичко друго би било нездравословно. Въобще смятам, че човек не бива да се сравнява с останалите – било то за добро или за лошо.