Проблемът на Европа: Не зелените човечета, а джиповете с черни знамена

Novinite публикуват анализа на Симеон Николов, директор на Център за стратегически изследвания в сигурността и международните отношения.

Симеон Николов, български дипломат и политик, е и заместник-министър на отбраната между 2005 и 2008 г. Преди това от 2003 до 2005 г. е главен експерт по международна политика и сигурност при президента Георги Първанов. Член е на Атлантическия клуб и носител на златната значка на същия. Кавалер на ордена на Короната на Кралство Белгия. 

Г-н Николов изпрати текста на редакцията, след като бе помолен да направи равносметка на отношенията между Европа и Русия за седемдесетгодишнината от края на Втората световна война и съпътстващите я Ден на Европа и Ден на победата на 8 и 9 май.

Част от акцентите са на редакцията. 

Поклонението пред жертвите от една война е морален акт, а осъждането на престъпленията на фашизма и идеологията му са свързани с основни принципи на международната политика и европейската и демократична общност. Поради тези две причини няма основание отказ от участие в отбелязването на 70 годишнината от края на Втората световна война  да се аргументира с днешната политика на президента на една от страните–участнички в тази отминала война.

Лидерите на държавите, отказали присъствие на този ден, допуснаха голяма грешка и тази оценка вече беше изразена от много световно известни и мъдри политици, за да не се съмняваме в нея. Анализаторите няма да пропуснат да отбележат натиска, под който някои лидери взеха това решение  и да спекулират с  въпроса, дали това е стъпка към оправдаване на фашизма, предвид днешното съюзяване с негови наследници в Украйна и подкрепа на режима в Киев, официално реабилитирал с решение на парламента една организация, чийто кървави престъпления още се помнят, особено от поляците.

Отричането на ролята на Русия в победата не е трактовка само на Москва. След Украйна вече и политици в Западна Европа, пресен пример– от ХДС в Германия, отричат необходимостта от изразяване на благодарност към Москва и пренасят дискусията в полето на престъленията на Сталинския режим. Да откажеш да признаеш елементарната логика, че без Деня на победата над фашизма, нямаше да има Ден на Европа, трудно може да се възприеме от здравомислещ европеец.

Саботирането на годишнината от Втората световна война е признак за две неща: Първо, все още превес имат силите, които са за продължаване на един милитаристичен курс срещу Русия в името на постигане на геополитически и геоикономически цели именно  по този начин и Второ, все още на нивото на евроатлантическото лидерство няма способност за признаване на собствените грешки и реализъм за последиците от по–нататъшна ескалация. Това потвърждава очакването, че симптоми за излизане от Украинската криза ще се появят тогава, когато обвиненията започнат да се отправят към всички ангажирани в конфликта, а не само към една от страните, в случая – руската. Именно това започва обаче да се случва, въпреки дебата около годишнинитата: ЕС поиска и от Киев да спазва Минските споразумения; ясно бяха дадени отказ за членство в НАТО и отсрочка за евентуално приемане в ЕС; множат се становищата да не се изпращат въоръжения; постигнат бе пробив в разговорите между Киев и Донецката република – насрочени са съвещания на работните групи за 16 ш 19 май.

В геополитически план се забелязва, че САЩ, а постепенно и НАТО започват да  пренареждат заплахите, като от края на 2014 г. на първо място излезе «Ислямска държава», измествайки Русия, а само преди дни с приемането на Стратегията за киберотбрана, това изтласкване на Украинската криза по–назад продължи да се задълбочава. Както Вашингтон, така и Брюксел осъзнават, че Украйна е пред икономически крах и продължителна политическа дестабилизация, при която е веороятно и други райони да поискат самостоятелност. Нито САЩ, нито ЕС могат да понесат икономическата тежест по поддържането на такъв съюзник. Той обаче е удобен воденичен камък, който би могло да се нахлузи на врата на Русия и се постигне целта за икономическото й изтощаване, предизвикване на недоволство в страната и свалянето на президента Путин. Москва няма да се съгласи обаче нито да присъедини двете републики на Източна Украйна, нито да поеме всички разходи по възстановяването на разрушенията на инфраструктурата, виновни за които са подкрепяните от Запада украински сили.

ЕС не е застрашен от Москва, а от самия себе си. Затова всички с такова внимание следят изборите във Великобритания. Затова се провеждат масови протести срещу непрозрачните преговори по Трансатлантическо споразумение за инвестиции и търговия (ТПТИ). Затова е напрежението с Гърция и очакването подобни процеси да бъдат последвани от Испания и Португалия. Наскоро беше приета новата Европейска програма за вътрешна сигурност, за периода  2015– 2020, която съдържа три приоритета: тероризмът и радикализацията като значителни заплахи за вътрешната сигурност на ЕС; организираната престъпност, която впрочем поддържа и финансира терористични дейности;  киберпрестъпността.

Истинската заплаха да ЕС идва от успешния вече опит на САЩ да откъсне технологично развитата Европа от богатата на природни ресурси Русия, след което да й наложи чрез ТПТИ свои правила и скъп шистов газ. Военното надмощие на САЩ й позволява да осъществява този натиск. Но реакцията на Германия както след първия сигнал за подслушвания миналата година, така и сега, през последните дни, както и острото осъждане от канцлера Ангела Меркел на изявленията на американски генерал от НАТО, подкопаващи нейните усилия за мирно разрешаване на кризата с Русия, както и позицията на Франция и доклада на началника на военното й разузнаване в парламента, доказващ, че Русия няма намерение за подготовка на война, обявяването на 8 европейски страни срещу икономическите санкцци, са все сигнали към Вашингтон, че Европа осъзнава рисковете и щетите и няма безропотно да приеме всичко, което й се диктува.

Рискът от преминаване към гореща фаза на войната обаче остава много голям, въпреки че евентуален пряк военен сблъсък с Русия е по–логичен за периода след 2017 г. поради съвпадане на много политически, икономически и военни фактори. Водената в момента интензивна хибридна война и от двете страни е същинският риск, защото нейните скрити и явни форми и методи предполагат движение по ръба между привидния мир и горещата война.

Започнатите от 07 април т.г. серия от военни учения на НАТО, които ще завършат през ноември месец, съдържат в някои от сценариите си тревожни моменти. Така например сценарият на учението NobleJump 2015 предвижда прехвърляне на сили за защита на „приятелска страна”, която е „инфилтрирана от терористи” с цел предизвикване на държавна криза, въпреки че тя не е член на НАТО. Командно–щабното учение в Шчечин /Полша/ през ноември вече не е в подкрепа на „приятелска” , а на страна–членка на НАТО, а  основното учение през есента „TridentJuncture” е за „спасяване” на държава в Африка, в която съседна страна се опитва чрез хибридна война да сложи ръка на природните й ресурси.

Рисковете за България идват както от средата за сигурност около нея, така и от самите нас– от политиката ни и от състоянието на икономиката и армията ни. Отказът да участва президент, премиер или дори министър на тържествата в Москва, както липсващата или неадекватна аргументация за такова поведение, допринася само за по–нататъшно задълбочаване на разделението в българското общество.

В последните документи /Доклад за състоянието на ВС [Въоръжените сили] и в Програмата за развитие 2020/ продължава тенденцията от времето на Служебното правителство заплахите да се разглеждат преобладаващо пред призмата на хибридна война от посока Русия. Това вече не отговаря напълно на подхода на ЕС и подготвяните в момента документи за срещата на високо равнище през юни тази година. Освен това, българското МО използва формулировки като „влошаване обстановката в Източна Европа”, макар че няма обосновани прогнози в такава посока, освен ако няма замисъл за мащабна провокация с цел въвличане във война. Назоваването ни от помощник държавния секретар г–жа Нюланд за „фронтова” държава породи опасения именно от такова развитие.

Рискът от внезапно преминаване на хибридната война, в която активно участва и България, /тъй като информационната война е част от нея, санкциите са част от нея, принудителното спиране на енергийни проекти е част от нея/ във фаза на гореща война е голям, защото в близост на конфликт като този в Украйна не би трябвало да се „дрънкат оръжия”, ако не искаме да бъдем упрекнати в двоен аршин. А военните знаят от лекциите във Военна академия, че всяко едно учение може да е прикритие и да прерасне в действителна война.

Неизбежно придружаващите подготовката за война психологически форми на въздействие върху населението, като внушенията, че Русия би могла да  заплаши териториалната цялост на България, когато тя няма нито териториални претенции, нито икономическата мощ да води въобще мащабна война, само отклонява вниманието ни от действителните заплахи, към които вече се преориентират САЩ и Европа. Затова много по вероятно е да видим не „зелени човечета” на морския бряг, а джипове с черни знамена на „Ислямска държава” по новите ни магистрали от юг.