Драматургът Иван Димитров: Театрите ни отбягват съвременните български пиеси

Иван Димитров е драматург, поет и писател. Пиесата му „Очите на другите“ дебютира успешно в Ню Йорк през септемри.

Пиесата ти „Очите на другите“ дебютира успешно в театър „Ню Охайо“ в Ню Йорк. Изненада ли те нещо в начина, по който беше поставена, и в начина, по който беше приета от публиката?

Основните ми изненади бяха свързани с различията между българската и американската театрална система. В това отношение постановката беше доста по-изчистена, отколкото би била в България, и беше построена с изключително малко режисьорски решения, тъй като там се работи така. Режисьорът се придържа плътно към текста. Това няма как да не изненада приятно драматурга, който идва от страна, където доминира режисьорският театър. И в същото време, колкото и да ти харесва всичко да е безкрайно изчистено и придържащо се към това, което си написал, остава едно леко чувство на... Не знам как да го кажа... Все едно си сготвил и си забравил да сложиш подправките. Знаеш, че с изключение на това цялата рецепта е изпълнена до най-дребните детайли: морковите са нарязани на кубчета, картофите – на по-едри кубчета, тиквичките – на кръгчета и т.н. И в същото време през цялото време ти липсва нещо. Ако трябва да се придържам към хранителните метафори, другото, което ми хрумва, е таратор без олио или зехтин и без чесън.

Изненада ме и затвореността на американската система. Ако изключим класиката и погледнем към съвременните пиеси, които там се правят, може би около 80% (дори и повече) се поставят американски драматурзи. Доминират пиесите на семейна тематика. Най-често пиесите са психологически. Ако говорим генерално, това има плюсове и минуси. Като български драматург не смея и да си мечтая в близките десет години да достигнем дори 50% на пиеси по съвременни български автори (ако изключим класиката). Най-малкото, защото американците добре си вършат работата и си създават драматурзи и същото правят немците, французите, чехите, холандците, сърбите, гърците. В общи линии почти всички! Не и ние... В България е нормално да излезе съвременна пиеса от чужд автор на голяма сцена, но спомнете си колко често съвременен български текст достига до голяма сцена например? Но съвременен! Написан сега, 2012 година? Е, има няколко постановки, признавам, но сме далеч дори от 10%. Или дори до камерна сцена? Изобщо в България има изключително скептично отношение към съвременните текстове за театър. И те много трудно достигат до сцена. Най-малкото, защото липсва система, по която те да достигат до театрите. В Америка всеки театър има ясна и прозрачна процедура, по която една пиеса може да му бъде предложена. Драматургът може да изпрати кратък откъс и синопсис. Или може да изпрати цяла пиеса. Или приемат само ръкописи, които са минали през агент! Няма значение, ясно е как! Докато в България никой няма идея как една пиеса може да достигне до постановка, ако не спечелиш някакъв конкурс или не познаваш някого. Така е! И постоянно трябва да се бориш срещу скепсиса, който директори и режисьори изпитват към съвременни български текстове! А съвременни български пиеси има! И драматурзи има! Просто тези драматурзи трябва да влязат в театъра, да бъдат поставени, да подушат сцената, да разберат по какъв начин текстът им попада в актьорите. Как работи цялата машинария на театъра. Но това не може да се случи просто ей така. Българският театър трябва да покаже някакво отношение и да привлича нови автори. Отплеснах се, защото това е много наболял проблем. Ако трябва да конкретизирам отрицателното влияние на затвореността на американската система и нейната конвенционалност, това означава следното: двамата актьори, играещи мъжките роли, не бяха поставяли никога преди това преводна пиеса (само пиеси на американски автори или написани на английски език). Освен това те не бяха играли в абсурдистка пиеса досега и това беше доста сложна задача за режисьора, който постоянно трябваше да им напомня, че когато пиесата е абсурдистка, не всичко е ясно, логично, цялостно.

Колкото до публиката, мисля, че където и да се поставя пиеса, в началото ти никога не знаеш как ще реагира тя и това трябва да е първоначалната ти нагласа. Ти не можеш да влезеш в главата й, тъй като прекалено дълго си бил затворен в работния процес и си пристрастен. Ти знаеш добре, че определен елемент от постановката сега изглежда по един начин, но в средата на репетициите е бил напълно различен, да не говорим в началото. Никога не можеш да се абстрахираш от тези неща. Отделно от това публиката е на изключително добро равнище. Все пак това е Ню Йорк, град с театрални традиции. И там наистина няма значение в кой театър е постановката, а дали постановката е добра. Мисля, че нашата беше добра.

В предишни свои интервюта споменаваш, че американският театър работи по доста различна система от българския. В какво се състоят тези разлики?

Това са не само различни светове, но и различни световъзприятия. На всички нива. Не само на нива мениджмънт на театрите и производителност на работата, където американците са пълни маниаци. Не само на функционалност на екипите в театрите. New Ohio е малък театър със 75 места (повишават ги до 85-90, когато има повече публика), а ядрото, което го движи, се състои от двама души. Там всичко е оптимизирано и безкрайно рационално. Не се прави нищо излишно, не се губи никакво време. Различията са и чисто като актьорски школи, и начин на работа. Всъщност тук ми е трудно да бъда по-прецизен в отговора си, защото до момента нямам почти никакъв театрален опит на територията на България. Но дори самата актьорска игра е коренно различна и изобщо начинът, по който се прави една постановка. Ще мога да отговоря на този въпрос, когато се осъществи българската постановка на текста под режисурата на Марий Росен, за която не съм убеден, аз знам, че ще е по-добра от американската. По-точно не по-добра. Тя просто ще бъде българска! Всъщност това е основната разлика. Когато отидох в Ню Йорк за репетиционния процес на „Очите на другите“, не си давах сметка до каква степен театърът е нещо локално. Сега, след като се върнах, мога да кажа: аз съм възпитан в българската театрална традиция, каквото и да означава това. Театърът в Америка (поне този, който гледах, а не успях да видя много, признавам) не ме „пали“, както любимите ми български постановки. А колкото до това, че навсякъде има „добър“ и „лош“ театър, просто няма как да се избегне.

Друга твоя пиеса, „Извънземното“, също се очаква да бъде преведена на английски. Очакваш ли с нея скоро да повториш успеха си като драматург отвъд океана?

Пиесата вече е преведена. Анжела Родел направи поредния си невероятен превод. Мисля отново да я поразпратя из Щатите, както и из Англия, защото самият текст е такъв, който по-добре би се вписал в тяхната театрална традиция от „Очите на другите“. Иначе тези дни с нея ще участваме заедно с режисьора Веско Димов в един уъркшоп From Page to Stage, който ще бъде воден от американци от Drama League и се осъществява в рамките на „АСТ Фестивал за свободен театър: 2“ с помощта на Art Office. А дали очаквам някакъв успех с нея... Вижте, опитвам се да не очаквам. Реалността никога не отговаря на очакванията ни. Нещата или се случват, или не. Ако нещо с тази пиеса са случи, ще съм доволен, но ако нищо не се случи, ще бъда също толкова доволен, защото аз съм си свършил работата, написвайки този текст и в момента предпочитам да работя върху следващия, отколкото да се занимавам с това дали „Извънземното“ ще се хареса на някой американски театър. За момента ми е достатъчно това, че пиесата ще бъде поставена в Благоевградския театър.

Съвсем скоро се разбра, че пиесата ти „Времева болест“ ще бъде поставена в Белград догодина. А „Очите на другите“ ще има своята българска премиера в Народния театър в София. Мислиш ли, че публиката на Балканите ще възприеме пиесите ти „по-лесно“ от тази в САЩ?

Не смятам, че публиката на Балканите ще възприеме пиесите „по-лесно“, защото тук сме с „трудна“ и „сложна“ душевност, но това ни е чарът, запазената марка. Иначе мисля, че ако една пиеса е написана добре, публиката ще я приеме добре навсякъде. Защото театърът е нещо практическо, нещо земно. Той не може да избяга от публиката. И в последните си две пиеси („Извънземното и „Времева болест“) например аз си давам сметка за това през цялото време. Не става дума естествено за това да пишеш за публиката, защото това е пълна глупост. Един автор трябва да пише на първо място за себе си, заради своята вътрешна потребност да пише, да се изразява. Като казвам, че си давам сметка за публиката, имам предвид, че каквото и да правиш, когато пишеш един текст, той се изправя срещу публиката и е най-добре да го напишеш, съобразявайки се с това необходимо условие за протичането на една постановка. На чисто структурно равнище. Една пиеса може да бъде страхотна като литература, но ако (като пиеса) тя не бъде съобразена с този неизбежен сблъсък с публиката, цялата страхотна литературност отива по дяволите. Естествено, тук се намесва режисьорът, който в днешно време може от всеки текст да направи забележителна постановка, но нали театърът е колективно изкуство и трябва да си помагаме? Затова се опитвам да пиша по-театрално (в добрия смисъл на думата) и да направя така, че текстът ми едновременно да „работи“, когато се срещне с публиката, и в същото време в него да има свободни пространства, в които да се развихрят режисьорът, сценографът, композиторът. При работата в екип трябва да се опитваме да правим така, че всички да са доволни. И това не важи само за театъра, а за всичко! Особено в страна като нашата, за която често ми се струва, че няма народ, а изключително богат набор от индивидуалисти.

Пред издаване е вторият ти роман – „Софийски дует“. Би ли разкрил малко за него?

Той ще бъде публикуван от „Сиела“ и е изключително различен от първия ми роман „Животът като липсваща лъжица“, който беше издържан жанрово като „градска проза“. „Софийски дует“ е не по-малко градски, което си личи и от заглавието, всъщност това е роман, посветен на София, но не се заключва в един жанр. По-скоро негова отличителна черта са многожанровостта и разностилието. Затова жанрово романът е определен като „роман колаж“. Затова и за момента негов редактор ще е един литературен клуб, за който ще разкрия повече в някое следващо интервю.

През последните години си не само изключително продуктивен, но и много разнообразен в жанрово отношение. Как се чувстваш в момента като пишещ човек – драматург, който пише поезия и проза; белетрист, който пише пиеси и поезия, или нещо друго?

Чувствам се като човек, който е безкрайно щастлив, защото е намерил това, с което иска да се занимава, и затова се опитва да се занимава с него колкото се може повече. В крайна сметка всичко опира до хедонизъм. За какво ни е да правим неща, които ни правят нещастни? Преди две години, когато прописах отново поезия след няколкогодишна пауза и започнах да пиша пиеси (след 3-4 годишен период, в който бях убеден, че съм един завършен прозаик), имах известни колебания дари съм прозаик, който пише поезия, или поет, който пише драматургия. Мисля, че за това време свикнах с тази интересна писателска шизофрения. Когато имам идея за писане, тя вече никога не е идея за „нещо“, тя веднага става идея за поезия, проза или драматургия. Просто когато пиша поезия, съм поет, когато пиша проза – прозаик, а когато пиша драматургия, съм драматург.