"Смърт, страдание, ненавист": Числата на ужаса в Газа и Израел

Убийствена е статистиката на ужаса в Израел и Газа. Възможно ли е след толкова много смърт, след толкова много страдание, след толкова много омраза да бъде преодоляна днешната космическа пропаст между две древни култури?

Това пише Еми Барух в свой коментар за Deutsche Welle.

Библейската повеля за престоя на човешкия род върху Земята идва след първото убийство, описано в книгата Битие, и се съдържа в шестата заповед: Не убивай. Според Библията първото посегателство върху човешки живот е братоубийството, посочва Барух.

Не убивай - днес този императив звучи архаично, патетично, покъртително. Защото е убийствена статистиката на убитите. И е убийствена статистиката на убийците, посочва тя.

Убийствената статистика в Газа и Израел

"Пиша тези думи 100 дни след началото на войната в Близкия изток, предизвикана от Хамас на 7 октомври миналата година", посочва Барух. Към началото на седмицата тази статистика е следната:

На 7 октомври от екзекуторите на "Хамас" са убити поне 1200 мъже, жени и деца.
185 са убитите израелски войници.
23 968 са убитите палестинци (по данни на "Хамас") след израелската контраофанзива. В това число бойци, цивилни и хиляди деца.
"И понеже може да си почти "мъртъв", без да си физически убит", пише Еми Барух, статистиката продължава:

Съдбата на 136-има души, отвлечени и държани в плен от "Хамас", все още е неизвестна.
Над 60 000 са ранените мъже, жени и деца в ивицата Газа.
1,9 милиона палестинци са останали без дом или са разселени.
200 000 са израелците (по данни на JTA и на правителството), които са напуснали своите домове в южните и северните части на страната, превърнали се във военни зони.
300 000 са отнетите разрешителни за работа на палестинци от Западния бряг, който се намира на прага на икономически колапс.
Но най-страшната картина, невиждана в дългата история на конфликтите между израелци и палестинци, е онова, което камерите на репортерите от ивицата Газа ни показват всеки ден - някакъв апокалиптичен "колаж” от ужасяващи кръвопролития, унищожени човешки съдби, убити хора, обезумели от мъка лица, които бродят около димящите останки на някогашните си къщи и улици. Без покрив, без вода, без лекарства, без храна, без надежда, коментира Еми Барух.

Тези кадри мобилизират световната общественост, която настоява за спиране на огъня. За спиране на огъня и преговори за освобождаване на заложниците настояват и много израелци. "Върнете ги у дома!" е призивът, който е изписан върху табели на всяка улица, на всяка фасада, във всеки град и всяко селище в Израел. Нали това е най-важната функция на държавата - да пази и защитава своите хора. Да ги върне у дома. Как обаче да стане това? Това казва авторът на ДВ.

През 2006 година израелският войник Гилад Шалит е отвлечен от палестинците и престоява пет години в изолация в ивицата Газа. Международният натиск за неговото освобождаване е огромен. Включват се високопоставени личности, реагират Египет, Турция, САЩ, Съветът за сигурност на ООН. През 2010 година десетки хиляди поддръжници на Шалит организират 12-дневен поход към Йерусалим и предупреждават, че ще останат на седяща демонстрация пред резиденцията на Нетаняху до неговото освобождаване. Впоследствие е постигнато споразумение за размяна на Гилад Шалит срещу 1027 палестински затворници, някои от които са отговорни за убийствата на десетки израелци. Това е най-високата цена, която държавата Израел плаща за откупването на един свой войник, смята Еми Барух.

Към момента е невъзможно да се каже каква ще бъде цената за освобождаването на днешните заложници и колко време близките им ще продължават да живеят в ужаса между отчаянието и надеждата. Днес ситуацията е напълно различна. Защото вече го няма усещането на израелците, че "у дома" са винаги защитени. "Ние вече не сме израелци. Ние вече сме евреи", беше написал някой, цитира го Барух.

Левицата вижда в лицето на Нетаняху заплаха за държавата. Според много от израелските интелектуалци Биби, както всички местни наричат министър-председателя, ще остане в историята като най-лошия лидер на тази страна от нейното основаване. Само 19 на сто са тези, които искат той да остане на поста си и след войната. Въпросът е кога ще свърши тази войната, пише тя.

Едва ли може да се очаква сваляне на кабинета "Нетаняху" преди нейния край. А самият Нетаняху и до ден днешен не е поел отговорност за това, което се случи на 7 октомври, посочва авторът.

Протестите срещу неговата политиката се разрастват. И не само сред международната общественост, която вижда пътя, по който Нетаняху води държавата, като лавина от грешки, без политическа визия за утрешния ден, без пътна карта към създаване на условия за достоен живот на милионите палестинци в окупираните територии, посочва Барух.

Възможно ли е след толкова много смърт, след толкова много страдание, след толкова много ненавист да бъде преодоляна днешната космическа пропаст между две древни култури?

Филмът "Обещания", номиниран през 2002 година за "Оскар" в категорията най-добър документален филм, проследява седем деца на възраст между 9 и 13 години. Те живеят на десетина километра едни от други, от двете страни на контролно-пропускателните пунктове около Йерусалим, но между тях зее политическа и културна пропаст, смята авторът.

В лентата, заснета между 1997 и 2000 година, пред камерата на Джъстин Шапиро и Б. З. Голдбърг децата споделят своите страхове, дълбоко вкоренени предразсъдъци, обиди, ненавист, надежди, мечти. Със спонтанна наивност и доверчивост те разказват какво мислят за момчетата и момичетата "от другата страна" - за тези, които "са ни изгонили от нашата земя и не ни дават да пътуваме", и за тези, които са "терористи и не знаеш кога ще сложат бомба под автобуса, с който отиваш на училище".

"Благодаря ти, че си поговорихме"

Преди да станем свидетели на тяхната първа среща на живо, слушаме телефонен разговор между две от момчетата, които говорят някакъв английски и за първи път чуват своите гласове, казва Еми Барух.

- Обичаш ли пица - пита Ярко от Йерусалим.

- Да, но тук няма пица - отговаря Фараш, който живее в бежански лагер на Западния бряг.

- Как така? - продължава Ярко.

- Нали знаеш как живеем тук…

- Аз обичам пита и хумус.

- А! Хумус мога да ям сутрин, обед и вечер. А ти харесваш ли футбол? - пита Фараш.

- Да. Кой ще победи тази година?

- Аз съм за Бразилия…

"Благодаря ти, че си поговорихме" - така приключва разговора едното от момчетата. А Санабел - палестинско момиче, чийто баща е в израелски затвор, в един друг кадър казва следното: "Хубаво е да си говорим едни с други. За да се промени нещо тук. Но не сме ние тези, които можем да го направим. Големите трябва да си говорят".

Санабел, Фараш, Ярко и останалите продължават и до днес да чакат "големите" да започнат да си говорят.

Този коментар изразява личното мнение на автора и може да не съвпада с позициите на Българската редакция на ДВ и на Vesti.bg като цяло.