За кого бие камбаната?

В Деня на будителите студентът богослов Станислав Въчин по собствена инициатива би камбаните на храма „Св. Александър Невски“ и развя националното знаме от камбанарията. Тази постъпка му донесе уволнение като иподякон в патриаршеската катедрала.

Според църковното настоятелство той нямал право нито за едното, нито за другото. Къде е моралната линия? Нима трябва да развяваме трибагреника по график?

Ръководството на храма е обяснило уволнението с думите, че липсата на реакция би означавало взимане на страна по окупацията на студентите. А уволнението не е ли взимане на страна?

Нали именно Църквата трябва да е близо до народа в трудните мигове, да вдъхва надежда и да разбунва духовете в моменти на падение? Звукът на камбаните е символ на събуждане, символ, който подканя и който неведнъж е оставал в съзнанието на българина като зов.

Не е ли най-нормалното нещо в православна страна по време на бунт да ехти камбанен звън? Нима и в една иначе толкова ретроградна институция има репресии и неутралитета е висша ценност? Щом Църквата я няма днес, тогава на кого да се опре болната българска душа?

Въпроси, които за пореден път оставят един-единствен план за действие. И той не граничи със звън, а граничи с вик. Вик на отчаяние.