Всички обичат Джоко Росич

Актьорът Джоко Росич е починал в петък вечерта в болница „Лозенец“, седмици след като бе опериран от тумор в мозъка в „Пирогов“.

Необикновен. Само с тази дума може да бъде описан любимецът на милиони българи Джоко Росич. Актьорът.

Защо точно „необикновен“, ще каже някой. Защото дори само рождената му дата – 29 февруари, подсказва за необикновения живот на един магичен българин със сръбски корени или сърбин с български корени.

Роден през олимпийската 1932, която била високосна, в семейство на учители, Джордже Мирко Росич емигрира в България само на 19 години, по политически причини.  Той върти любовна история с България така, че само да споменеш за емигриране, може да те разтърси из основи. Родолюбец до мозъка на костите си.

Росич – другото име на харизмата

За поколението българи, които са израснали с негови филми, Джоко Росич е синоним на харизма. Той е онзи мъжага, който язди коне и воюва храбро, но най-вече е личността, която остава в съзнанието за дълго време. Когато попитах баща си какво впечатление е оставил у него този велик актьор, той отвърна просто: „Той е толкова естествен, сякаш е самият живот. Много е честен в играта си и във всяка реплика излъчва мъдрост“.

Това е мнението и на голямата част от българите, съдейки по моите познати, по интернет форумите и коментарите. Една лоша дума не чух и не прочетох за него. Учудващо? Или пък не... За нас, като народ, който не обича успелите, не обича „звездите“, Джоко Росич се е превърнал в любимец на поколения българи.

Затова отново стигаме до думата „необикновен“. Един актьор, запомнен със своята естествена харизма, с дълбочината на гласа си и красотата на своите роли. Няма жълти скандали, няма медиен „екшън“. Тук Джоко би ме поправил. Не обича чуждиците в езика.

„Човек се ражда и умира с гласа си, той е неговата душа“

Тези думи на Джоко Росич са достатъчни да олицетворят красотата на неговата душа, показана чрез плътния му тембър. Загубил сина си при нелеп инцидент, загубил и любимата си Лиляна от коварна болест, актьорът намира тъгата за „най-красивото, най-градивното свойство на душата“. Той я таи в себе си като онази непокътната роза от историята на Малкия принц. Тъгата от загубата на близък човек обаче със сигурност отнема част от същността му. Част от жизнерадостния чар на Росич, на мястото на който се намества самотата.

Съдбата все пак му оставя дъщеря му Ирина. И тя с талант на актриса, загърбва потенциалната си кариера в България и предпочита Канада. В последните дни стои неотлъчно до болничното легло на баща си, заедно със снахата на Джоко и двете й деца. Когато се събудил, той бил толкова развълнуван, че я вижда, че изрекъл първите си думи след операцията.

Ще е фамозно!

Днес младото поколение вижда в него една достолепна фигура, която всява респект и огромна доза мъдрост, а всички от нас си спомнят неговото име с възхита и дори гордост. Гордост, че този артист се е припознал като българин, че е ревностен родолюбец във времена на бягство, на безизходица и космополитност.

Човекът с дълбоката душа и дълбокия глас без съмнение е като многопластов роман. Роман, който трябва да бъде превърнат в кино. Все пак, той сам се определя като „дете на киното“. Театърът не е за него, киното е неговата страст.

Житейският роман на Джоко Росич ще остане с отворен финал и с негов призив от едно интервю:

„Имам си идея - някой да направи документален филм, който да се казва „35-те смърти на Джоко Росич“. Горе-долу толкова пъти съм умирал в своите филми от 1964 до днес. Искам някой да ги подреди хронологично, да ги заснеме отново и глас зад кадър да обяснява събитията, които са ставали по това време. Ще е фамозно!“