Посланието на Надя - ученичка от Чикаго

Преподавателката Жана Картелян направила експеримент. Обсъждайки с осмокласниците от българското училище в Чикаго стихотворението на Димчо Дебелянов „Скрити вопли”, („Да се завърнеш в бащината къща...”), тя поставила на българчетата – някои от тях родени в Америка, а други са отишли там съвсем малки - задачата да напишат съчинение на тема: „Какво си представям като чуя „бащината къща”?”.

Педагожката публикува във вестник Bulgaria Sega (САЩ и Канада) размислите на ученичката Надя Стоянова.

Малката българка пише: „Какво е за мен „бащината къща”?

Димчо Дебелянов написва „Скрити вопли” през двайсети век. По това време, бащината къща е била там, където си израсъл. Сега, в 21 век, „бащината къща” може да е на много места. Аз, когато чуя „бащината къща", си представям България и Америка. Аз съм родена в Чикаго, но майка ми и баща ми са българи. Аз съм българка, но също съм и американка, затова имам бащини къщи на два континента. В родното село на едната ми баба къщата има много история, защото е построена от моя пра-пра дядо Златьо. Липсва ми големият двор, където растат много овошки и зеленчуци, както на Димчо Дебелянов му липсваше бащиният дом. От Бургас ми липсват плажният вятър и морската вода, а пък от София ми липсва павилиончето насред спирката. Това са все части от моя Български дом. Но Америка пък е, където ми се намира всичко: приятелите и училището. И Америка е много важна част от живота ми. В заключение, моята бащина къща е в Чикаго и в България, както на Димчо Дебелянов е била, където е израсъл.”

Рано да се каже дали Надя ще придобие известността на Джон Атанасоф или Дилма Русеф, но едно е, че това българско дете живее в нашето време, движи се в „голямото село” на планетата Земя.

Историята има продължение.

Снежина Мечева (директор на българското училище към посолството в Лондон) изпраща ученическото съчинение на Аглика Маркова – много авторитетен преводач от английски (над 40 книги на автори като Кърт Вонегът, Джон Голзуърти, Дж. М. Кутси, В. С. Найпол, Джеймс Мориър, Айрис Мърдок., Лори Греъм), дипломат с три мандата в нашата мисия в Лондон, човек с изключително широка култура. Носителката на специалната награда за художествен превод от английски език „Кръстан Дянков” на фондация „Елизабет Костова” възкликва: „Браво на детето. То има съвсем съвременен начин на разсъждение и се радвам, че разумно - но не и неемоционално - разсъждава, напук на всички носталгици, които се стараят да вменят у нашите „международни” деца чувство за вина, задето не са в България. Да не говорим, че според мен преподавателката, макар и с най-добри намерения, не е била честна дори пред себе си, поставяйки им такава задача. Дебелянов, един от любимите ми поети, имам претенции, че го познавам и чувствам, изобщо не визира физически дом и дори „старата на прага”, която го посреща, не е физически образ, независимо от прекрасната скулптура на Иван Лазаров.

Напоследък в България толкова се спекулира с нашите млади, които си градят живота в Чикаго, а не в Павликени, че у всички се насажда чувство за вина, а впечатлителните деца наистина могат да решат, че България ги е отписала. Бих искала да попитам всички патриотари, които ги упрекват: ако децата им бяха родени на село и направеха кариера в София, щяха ли да надигнат същия вой и да ги обвиняват, че са професори - музиканти - счетоводители - в столицата, и да им наредят да се върнат в Полски Тръмбеш - село Борово - you name it! Това лицемерие придобива у нас вече престъпни размери и затова се радвам, че едно петнадесет годишно дете ги опровергава безхитростно и умно.” Както се казва – коментарът е излишен. Ала Мечева от Лондон не се стърпява и допълва наблюденията на Аглика Маркова: „Няма семейство в България, дето да няма близък в чужбина. Дават ли си сметка, че всички тия, които говорят за „другите българи”, говорят срещу себе си и близките си, срещу българите и българското. А ние, в българските училища в чужбина, го пазим със зъби и нокти сред децата, защото те си обичат и близките, и България. С много малки изключения. Подписвам го с две ръце и с чисто сърце.”

Днес не е „политически коректно” да се говори и пише за българите в чужбина, за тяхното отношение към родината. Далеч „по-правилно” е да се върти плочата с вайкането за имигрантите и бежанците (малко над 10 хиляди, за седем от които съответните служби имат „съмнение”, че „може би” са свързани с екстремистки ислямски терористични организации; ужас – цели седем души!). „Актуално” е да се отделя възможно най-голямо медийно пространство на протестите и контра протестите, на десните шовинистични патрули и ромските отряди за защита, на количеството изядени в правителствения „самолет-такси” фъстъци, на парите за превозваните митингуващи и други подобни събития. Е, може да се спомене мимоходом за обявеното от Европейската комисия временно прекратяване на плащанията за България по програма „Околна среда”. Основното е да се поддържа постоянно епидермалната възбуда на обществото; то не трябва да се обременява с по-сложни и съществени въпроси. Знае ли например обикновеният българин колко европейски средства ще се получат у нас от онези 325 милиарда евро, които след едногодишни дебати Европейският парламент предназначи за намаляване на различията между отделните региони в ЕС през периода 2014-2020 година (Полша ще получи близо 73 милиарда, Италия – около 30 милиарда, Испания е третата в списъка на най-облагодетелстваните страни)? В подаваните от български източници информации за чуждестранните медии този тип теми не са от в категорията „продаваеми” и просто отсъстват.

Словата на петнадесетгодишната Надя Стоянова за двете „бащини къщи” звучат наистина „безхитростно, умно” и оптимистично. Тя ще си остане българка и американка. Но може би скоро ще си зададе въпроса, за който пишат Аглика Маркова и Снежина Мечева: защо у нас продължава да битува злобата и завистта към двата милиона сънародници, които – подобно на родителите на малката българка – избраха да емигрират в друга държава в името на своето и на семейството си по-добро бъдеще?

Тези дни авторитетният испански Институт за икономически изследвания публикува данни, от които става ясно, че 49,3% от българското население се намира в „рисковата зона на социално изключване поради бедност”. Процентът е два пъти по-висок от средния за ЕС. На осем пункта от България е Румъния (41,7%), на 15 точки е Гърция, на 23 е Полша и т.н. Цифрите подсилват предположението, че емиграционният процес от България към „чужбината” ще продължи - независимо от кризата. Би било удачно държавата като цяло (парламентът, правителството, политиците, партиите, медиите, синдикатите, неправителствените организации и всички граждани ) да си даде сметка за това, да престане да гледа на емигрантите като на „другите”, да се опита да ги приобщи към решаването на малките и големите проблеми, пред които е изправено българското общество. Ако не го стори час по-скоро, сегашните ксенофобски крясъци и прояви към чужденци и роми, ще се разширят и задълбочат; ще се обърнат и срещу българите в чужбина, на които първо ще им ограничат още повече активните и пасивни изборни права, а после ще ги заклеймят с познатото от близкото минало определение „родоотстъпници”. След това едната от „бащините къщи на два континента” на Надя ще се остане само като стара снимка от семейния албум, който нейните бъдещи деца едва ли ще разгърнат.

Ще достигнем ли своята духовна национална висота, за да отворим сърцето и разума си за „скритите вопли” на малката българка от Чикаго? Като Надя са десетки (стотици?) хиляди българчета от т.нар „второ поколение” в САЩ, Испания, Италия, Гърция, Франция, Германия, Австрия, Великобритания, Португалия, Канада, Южна Африка. Те имат нужда и от„бащина къща” в България, макар че много от тях едва ли ще се завърнат в нея в буквалния смисъл. Но Дебеляновото внушение за родина и корен трябва да се поддържа и развива. Посланието на малката Надя от Чикаго е, че има почва за това. Въпрос на стратегическо виждане и активни действия. Все още не е късно.